Като част от фестивала Buna 2 (2024), Ще разбереш, когато му дойде времето се превърна в градска интервенция и инсталация, която изследва границите на изкуството, ремонта и разрухата и се движи в мрачната територия между спонтанния градски кръпка и конспиративната параноя. Ще разбереш, когато му дойде времето незаконно разрушително разрастване в сърцето на град, който винаги се застроява и никога не приютява жителите си. Изградена изцяло от изхвърлени, изоставени и леснодостъпни строителни материали - метални скоби, крепежни елементи и изхвърлени отломки - творбата въплъщава дълбоко вкоренената българска култура на ремонти „направи си сам“. Тази култура, вкоренена в импровизационния етос на късния социализъм, отразява непрекъснатото договаряне с недостига, стратегия за оцеляване, която превръща остатъците от функционалността във временни решения.

Тази инсталация е медитация върху несигурния живот на изкуството, когато то не се разглежда, не е защитено и не е признато. Какво се случва с творбата, когато тя не е обвързана със структурите на представяне? Лишена от институционалната си рамка, творбата остава уязвима, а съществуването ѝ се предоговаря всяка нощ. Без надзор и изложена в изоставена зона в центъра на града, тя приканваше към разрушение, саботаж и ентропия. И все пак, чрез тези актове на вандализъм, Ще разбереш, когато му дойде времето се трансформира. Всяка нощ щетите бяха посрещани с намесата на художника - ремонт, насочен не към възстановяване, а към еволюция. Бяха добавени нови елементи, взети от улиците или преконфигурирани от останките. Творбата се превърна в място на непрекъснато превръщане, в цикъл на разрушаване и повторно закурпване, въплъщаващ неумолимата временност както на градското пространство, така и на художествения труд. Тя е едновременно медитация върху публичността на изкуството и висцерална критика на неумолимия цикъл на строителство, занемаряване и разпад в града.

Като „незаконна“ структура, която расте безконтролно в сърцето на града, творбата е паралелна на пейзажа, който обитава. Тя беше рана в градската тъкан, която постоянно заздравяваше и се отваряше отново, натрупвайки слоеве като мазоли на разраснал се белег. Злокачествена жизненост, организъм, който процъфтява не въпреки, а благодарение на своята дисфункция. Нередовното развитие на творбата отразява парадокса на един град, който постоянно е в процес на изграждане, но е постоянно необитаем. Улицата дава плод под формата на извънземен монолит.

Ще разбереш, когато му дойде времето се занимава с културното наследство на импровизираното, временното и нерешеното. Използвайки остатъците от материалността на социалистическата епоха, инсталацията се позовава на парадоксалната издръжливост на структурите, изградени, за да се провалят: временни ремонти, превърнати в постоянни, импровизирани поправки, които стабилизират, но никога не се разрешават. Този етос на „оправяне“ прониква в работата, подчертавайки несигурното съществуване на изкуството, когато то е лишено от привилегированата си позиция на обект на съзерцание.

По време на фестивала творбата приканваше към интеракция не като автономен художествен обект, а като съвместен артефакт на улицата. Тя се придържаше към това, което Лефевр би нарекъл „спонтанно присвояване на пространството“, позволявайки на минувачите, вандалите и клошарите да станат неволни съавтори. Тази диалогична връзка дестабилизира конвенционалната йерархия художник-зрител, преформулирайки инсталацията едновременно като артефакт на колективното действие и като въплъщение на градската ентропия.

В края на фестивала творбата изчезна. Само металните въжета, с които беше закрепена, останаха окачени като призрачни следи от изплъзнало се тяло. Независимо дали е демонтирано, откраднато или включено в градската икономика на спасяването на отпадъци, отсъствието ѝ отразяваше основното напрежение на нейното съществуване: безкрайното договаряне между създаването и изчезването, между видимостта на изкуството и неговото заличаване. В крайна сметка Ще разбереш, когато му дойде времето се разтвори в града, който я оформи, оставяйки след себе си продължително безпокойство - напомняне за нетрайността на изкуството, за крехкостта на публичното пространство и за неумолимата устойчивост на нещата, оставени на произвола на съдбата.

Covedge

Bulgarian National Television, Bulgarian National Radio, Bulgarian Telegraph Agency, 24 Hours,Varna Tommorow, Cultural News, Dnevnik Vij, BNT

Critique

Записки по варненските буни - Нора Голешевска След фестивала БУНА във Варна - Яна Костова