Ще разбереш, като му дойде времето

Като част от фестивала Buna 2 (2024), Ще разбереш, когато му дойде времето се превърна в градска интервенция и инсталация, която изследва границите на изкуството, ремонта и разрухата и се движи в мрачната територия между спонтанния градски кръпка и конспиративната параноя. Ще разбереш, когато му дойде времето незаконно разрушително разрастване в сърцето на град, който винаги се застроява и никога не приютява жителите си. Изградена изцяло от изхвърлени, изоставени и леснодостъпни строителни материали - метални скоби, крепежни елементи и изхвърлени отломки - творбата въплъщава дълбоко вкоренената българска култура на ремонти „направи си сам“. Тази култура, вкоренена в импровизационния етос на късния социализъм, отразява непрекъснатото договаряне с недостига, стратегия за оцеляване, която превръща остатъците от функционалността във временни решения.

Тази инсталация е медитация върху несигурния живот на изкуството, когато то не се разглежда, не е защитено и не е признато. Какво се случва с творбата, когато тя не е обвързана със структурите на представяне? Лишена от институционалната си рамка, творбата остава уязвима, а съществуването ѝ се предоговаря всяка нощ. Без надзор и изложена в изоставена зона в центъра на града, тя приканваше към разрушение, саботаж и ентропия. И все пак, чрез тези актове на вандализъм, Ще разбереш, когато му дойде времето се трансформира. Всяка нощ щетите бяха посрещани с намесата на художника - ремонт, насочен не към възстановяване, а към еволюция. Бяха добавени нови елементи, взети от улиците или преконфигурирани от останките. Творбата се превърна в място на непрекъснато превръщане, в цикъл на разрушаване и повторно закурпване, въплъщаващ неумолимата временност както на градското пространство, така и на художествения труд. Тя е едновременно медитация върху публичността на изкуството и висцерална критика на неумолимия цикъл на строителство, занемаряване и разпад в града.

Като „незаконна“ структура, която расте безконтролно в сърцето на града, творбата е паралелна на пейзажа, който обитава. Тя беше рана в градската тъкан, която постоянно заздравяваше и се отваряше отново, натрупвайки слоеве като мазоли на разраснал се белег. Злокачествена жизненост, организъм, който процъфтява не въпреки, а благодарение на своята дисфункция. Нередовното развитие на творбата отразява парадокса на един град, който постоянно е в процес на изграждане, но е постоянно необитаем. Улицата дава плод под формата на извънземен монолит.

Ще разбереш, когато му дойде времето се занимава с културното наследство на импровизираното, временното и нерешеното. Използвайки остатъците от материалността на социалистическата епоха, инсталацията се позовава на парадоксалната издръжливост на структурите, изградени, за да се провалят: временни ремонти, превърнати в постоянни, импровизирани поправки, които стабилизират, но никога не се разрешават. Този етос на „оправяне“ прониква в работата, подчертавайки несигурното съществуване на изкуството, когато то е лишено от привилегированата си позиция на обект на съзерцание.

По време на фестивала творбата приканваше към интеракция не като автономен художествен обект, а като съвместен артефакт на улицата. Тя се придържаше към това, което Лефевр би нарекъл „спонтанно присвояване на пространството“, позволявайки на минувачите, вандалите и клошарите да станат неволни съавтори. Тази диалогична връзка дестабилизира конвенционалната йерархия художник-зрител, преформулирайки инсталацията едновременно като артефакт на колективното действие и като въплъщение на градската ентропия.

В края на фестивала творбата изчезна. Само металните въжета, с които беше закрепена, останаха окачени като призрачни следи от изплъзнало се тяло. Независимо дали е демонтирано, откраднато или включено в градската икономика на спасяването на отпадъци, отсъствието ѝ отразяваше основното напрежение на нейното съществуване: безкрайното договаряне между създаването и изчезването, между видимостта на изкуството и неговото заличаване. В крайна сметка Ще разбереш, когато му дойде времето се разтвори в града, който я оформи, оставяйки след себе си продължително безпокойство - напомняне за нетрайността на изкуството, за крехкостта на публичното пространство и за неумолимата устойчивост на нещата, оставени на произвола на съдбата.

Critique

Записки по варненските буни - Нора Голешевска След фестивала БУНА във Варна - Яна Костова